(The Severe Teacher, c. 1668, Jan Steen) ♥ Възпитанието

(The Severe Teacher, c. 1668, Jan Steen)

♥ Възпитанието на дребното дете и душевната настройка на възпитателя

Оксфорд, 19-ти Август 1922 г. 

Всеки един човек, комуто е поверено едно дете за образование, би трябвало инстинктивно да има тази признателност. Това е и първото доста нещо, което бива реализирано посредством духовното знание – да изпитваме признателност за събитието, че ни е поверено дете за образование.

Страхопочитание пред тайнствената същина на детето – в тази точка страхопочитанието и благодарността не могат да бъдат отделени една от друга – това би трябвало да бъде главното въодушевление, с което възпитателят подхожда към своята задача. Съществува единствено едно въодушевление по отношение на детето, което дава верните импулси за образование и преподаване: и това е точно религиозното въодушевление по отношение на детето.

Спрямо доста неща човек може да има религиозно чувство. Човек изпитва религиозно възприятие по отношение на цветето на полето, в случай че позволим това цвете да въздействува върху нас като едно създание на божественодуховния международен ред. Човек има сходно чувство по отношение на светкавицата, проблясваща измежду облаците, в случай че можем да усетим, по какъв начин тя е сложена вътре в самия божественодуховен международен ред. Ето това би трябвало да усещаме, когато в лицето на детето, от дълбокото лоно на международния ред пред нас изплува допустимо най-висшето признание, посредством което ни се споделя, какво съставлява светът. В това въодушевление е заложен един от най-важните импулси на възпитателната техника.

Възпитателната техника е друга от тази, която се ползва върху неща, непроникнати от Духа. Възпитателната техника на всички места допуска, че всичко, което възпитателят прави, се поражда от религиозноморални импулси. Такова чувство можем да имаме и по отношение на едно дете, което е с неприятни заложби. Тогава ние ще се надигнем пред това дете не с неприязън, само че с трагизъм.

Тук човек може би ще каже: В наше време, когато доста маловажни неща биват възприемани по този начин извънредно обективно, към момента съществуват хора, които смятат за несвоевременно, в случай че би трябвало да имат религиозно чувство по отношение на едно дете, което демонстрира себе си като един непрокопсаник. Човек може би ще каже: Какво трагично чувство мога да имам по отношение на това дете, изживяващо себе си като един непрокопсаник? В нашето по този начин извънредно обективно настроено време даже мнозина родители признават, че техните деца са безделници, до момента в който в по-ранни времена това не е било всекидневно: тогава всяко едно дете е било за родителите „ чинно ”. Това е едно по-добро въодушевление от днешното.

Но в действителност може да бъде основано и едно трагично въодушевление, когато като подарък от божественодуховния международен ред, като случай на неговото най-висше признание ни бъде изпратено едно мъчно за образование дете. Ако човек може да изживее този трагизъм, тогава той ще му помогне да преодолее подводните камъни на възпитателното изкуство.

Ако сме в положение с признателност да приемем едно невъзпитано дете и в случай че можем да почувствуваме трагизъм по отношение на него и в случай че можем, изхождайки таман от този трагизъм да развием у себе си подтик за деяние, едвам тогава ще усетим същинската признателност по отношение на божествения международен ред, тогава, когато и неприятното ще бъде признато като нещо божествено, въпреки че това приемане да е нещо доста комплицирано.

Благодарността е главното въодушевление, което би трябвало да прониже учащия и възпитаващия, когато той се изправи пред детското развиване в първия витален интервал до промяната на зъбите.

Един нов детайл се появява през втория витален интервал. Това развиване на детето, основаващо се на първо място на ритмичната система, изисква цялата активност на възпитателя да има живописен темперамент. Човек в никакъв случай няма да успее да стори това в средата, заобикаляща детето, в случай че не може да се пропие с религиозно въодушевление по отношение на детето, което не трябва да престава с интензивна обич по отношение на нашите възпитателни дейности, по отношение на нашата възпитателна интензивност. Защото в тази обич действува силата, отвеждаща възпитателя до дейности, които биват възприети от детето с хармония и обич.

В интервала от промяната на зъбите до половата зрялост нищо не може да действува в детето, което във възпитателя не е пронизано от обич към възпитателното деяние. Това, което възпитателят реализира с обич в тази възраст, бива възприемано от детето като нещо, което то би трябвало да усвои, с цел да бъде човек.

Единствено от интелекта не може да произлезе възпитателно изкуство: то може да произлезе единствено от това, което намира признание в описаната признателност и в любовта към възпитаването.

Във възпитателното изкуство, което упражняваме в Щутгартското Валдорфско учебно заведение се обръща доста повече внимание на това, какъв е учителят, в сравнение с това, какво той е придобил интелектуално като техническо боравене с нереални преподавателски способи. Учителят освен би трябвало да обича детето, само че той би трябвало да обича и своя способ, тъй като в действието на този способ детето развива себе си. Въпросът се свежда до следното: Да бъде влюбен в един способ, тъй като той е негов личен, това не прави работа на възпитателя. Възпитателят би трябвало да обича своя способ съгласно това, което детето получава от него. Само обичта към децата – това не е задоволително за учителя; той би трябвало да обича преподаването, да обича възпитаването и да ги обича с онази обективност, която намира признание в детето; това човек може да придобие, в случай че подходи към своята задача за физическо-душевно и морално образование, изхождайки от духовната позиция. И в случай че човек има тази обич към възпитанието, към преподаването, като едно въодушевление в себе си, тогава детето ще бъде по подобен метод построено до половото съзряване, че по-късно в действителност ще може да му бъде предоставена свободата, свободното боравене с персоналния разсъдък.

Трите златни правила за възпитателното и преподавателското изкуство, които във всеки един преподавател, във всеки един педагог би трябвало да се трансфорат в главно въодушевление, в подтик за работа и които не трябва да бъдат схващани просто интелектуално, а би трябвало да бъдат възприети от целия човек, тези правила са следните:

Религиозна признателност по отношение на света, намиращ своето признание в детето, проникната от съзнанието, че детето съставлява божествена мистерия, която би трябвало да разгадаем ние с нашето възпитателно изкуство.

Един образователен способ, построен с обич, посредством който с наша помощ детето инстинктивно възпитава себе си без да бъде застрашена свободата му, която следва да бъде зачитана даже там, където тя съставлява един неволен детайл на органичната растителна мощност.

Със съкращения от: „ Духовно-душевните градивни сили на възпитателното изкуство “, Рудолф Щайнер, Антропософско издателство Даскалов, 2007 г. 
Картина: The Severe Teacher, c. 1668, Jan Steen; chinaoilpaintinggallery